---

Разказ за парка Sea World (Морски свят) в Сан Диего
  Лариса Юзефовна Огинская и Александр Павлович Карасик са от най-близките и обичани мои приятели от тридесет години насам. Боян, бившият ми съпруг, ги беше омаял за нула време по време на самолетния полет от Москва до София почти така, както беше го направил и с мене няколко месеца преди това. До такава степен, че тези сериозни възрастни хора – юрист и уредничка в музея на Пушкин в Москва – бяха повели 14-15 годишната си дъщеря с един вечерен влак от София до Гара Пирин (Кресна) – в непозната им чужда държава, на гости на някого, когото бяха виждали един-единствен път...Още се възхищавам на проявеното от тях доверие. Но това е приятелството: чувство и доверие.
До това време и аз си бях взела вече изпитите и се бях прибрала за ваканцията, така че отидохме заедно да ги посрещнем.
Да си призная, бях позабравила тази подробност, че сме били закъсняли да ги посрещнем и влакът ги оставил – единствени пътници – на малката гара. За това пък се оказало, че още първият човек, когото попитали, познавал Боян. А скоро след това сме пристигнали и ние.
И това беше началото.
Гостували сме им в Москва при всяка възможност, синът им идва у нас на гости...
Когато емигрираха в САЩ преди десетина години си казах, че едва ли ще се видим повече. Но, както казват руснаците: “чем черт не шутить” – по какъв ли начин не се шегува дяволът. Сега сме на два-три часа път: те – в Санта Моника, почти до Лос Анжелис, а аз - в Ървайн, Орандж каунти - съседната област.
През юли – тогава живеех малко по на юг, в Оушънсайд - празнувахме заедно седемдесет и шестият рожден ден на Лариса Юзефовна. Съпругът й е на 82. Възрастта не е променила духа, интелигентостта и чувството им за хумор. Но докато Лариса все още посещава колеж (тук за това няма възрастови ограничения), занимава се с английски, математика... и макар че твърди, че вече не помни,  е доста добре с английския, то Александър Павлович още с идването си е решил, че на 72 му е вече късно... и така и след десет години не разбира изобщо английски: слуша си руски програми, чете си само на руски... Това е. На този празник се уговорихме със сина им Павлик да отидем заедно в Сан Диего. 
(Вече знаете, че това е най-южният американски град на Тихоокеанското крайбрежие: огромен и уникален. В Галерия 1 (http://rumi.my-place.us) има снимки от парка Балбоа и полуостров Коронадо (галерия 1 беше унищожена от хакери ) . След този полуостров е вече Мексико. В Галерия 2 (галерия2 е единствена в този сайт) съм качила снимки от парка “Морски свят”, за да илюстрирам този разказ.)

Речено-сторено... макар и месец по-късно.

С голяма изненада установих, че подбирайки какво да посетим измежду трите обекта: парка Морски свят (Sea World) в Сан Диего, Зоопарка  на Сан Диего (San Diego Zoo) и Парка за Диви животни (Wild Animal Park) при Ескондидо – доста близо до Оушънсайд, Павлик силно наблягаше на първия – морския, докато за животинските не беше много убеден: твърдеше, че в зоопарка са същите животни, които и в другия парк, но са по отблизо и се виждат по-добре. А аз не проявявах голям интерес към океанската фауна, чужда ми е някак. Вече бях ходила заедно с други мои приятели – семейството на състудента ми Толик (съдба :) - те пък живеят в Сиатъл, но бяха планирали пролетната ваканция да почиват в Калифорния и с тях се видяхме на втория месец от пристигането ми в САЩ) – та: вече бяхме ходили в “Аквариума на Пасифика” в Лонг Биич и се бях нагледала на какви ли не цветове и образци от животински и растителни видове, обитаващи под повърхността на водата... И наистина предпочитах животинския парк, в който животните се движат свободно, а не са ограничени от клетки. Един мой приятел от Германия ми беше описвал впечатленията си от такъв парк и аз умирах от желание да посетя нещо подобно... Та накрая решихме, че ще се освободя от работа още петък, за да може да отделим по един ден и на трите...

Ама защо ви го разправям това?
Ами защото всъщност, ако останеше на мене, изобщо не бих отишла в този “Морски свят”. И толкоз.
Но Павлик настоя. В интерес на истината, той беше вече ходил в него преди петнадесетина години, когато бил на гости на роднини.

Паркът “Морски свят”

Паркът “Морски свят”  в Сан Диего е първият по рода си в света. Уникален. Изключителен. Невероятен.

Разположен е на огромна територия от крайбрежна ивица, широко отворен към красив Тихоокеански залив – Мишън Бей.  Създаден е през 1964 г. от випусници на Лос Анджелиския Калифорнийски Университет. Първоначалната им идея, естествено, била значително по-американска: искали да изградят подводен ресторант със стъклени стени в океана. Как от тази технически неосъществима мечта се е стигнало до комплекса от езерни “садиони”, атракциони, аквариуми и съоръжения... Всъщност и това ми се вижда нещо типично американско: действано е с размах и въображение; тук-таме малко кич – но и величие... Това не е просто зоопарк за морски животни. Това единственото по рода си място, където човекът навлиза сред тях. Където общува с тях. На равна нога. Невероятно е.

Още на входа получаваш карта на обектите и програма за шоутата и събитията. А те са много и най-различни. Представления, всяко от които си заслужава да бъде видяно. Атракции и приключения, които си заслужава да бъдат изпитани. Невъзможно е това да стане за един ден. http://www.4adventure.com/_swf/swc.html Това е линк за картата на парка. Поразгледайте я – ще добиете предства. Ще видите многобройните амфитеатри, сгради, съоръжения... Кулата в центъра, с въртящ се ресторант на върха. В дъното, към океана, цилиндрична огромна сграда без прозорци – там е пътешествието на ужасите за хората със здрави нерви: Къщата на духовете. Но най-отблизо и отляво е амфитеатъра, където представят “Вярвай” – новото шоу на Шаму. От там започнахме обиколката си този ден.
От там ще започна и аз.

Шаму

Шаму – това е името, което тук са дали на косатката. Не дотам услужливата ми понякога памет и този път отказва да ми припомни кой точно известен писател – Екзюпери, или Жул Верн...или пък може би Стивънсън...- започнал да пише приключенски романи още от десетинагодишна възраст, като, когато стигнел, да кажем, до битката на човек с лъв, прекъсвал действието, отварял биологията и преписвал дума по дума всичко, което е написано за лъва, от названието на вида на латински, до последната дума в описанието – и едва след това продължавал повествованието.

Колкото и това да звучи куриозно, имам желание да постъпя точно като него. Защото допускам, че има и други като мене, които представа си нямат какво точно е косатката. И биха я приели за добродушно огромно същество, нещо от рода на делфините. Е, тежи там 5-6 тона, но какво от това. За това пък е игрива – често се подава наполовина над водата, плува с около 50км/ч и скача на височина 9-10 метра във въздуха.


А тя е всъщност безпощаден хищник. Страшилище. Названието й на английски е  буквално “кит-убиец”. Един цитат все пак: “Първото описание на косатка е дадено в Естествена история на Плиний Стари, писана около 50 пр.н.е. Още по-това време е добре изграден образът на непобедимост на хранещата се с всичко косатка. След като наблюдава убиването на кит, изхвърлен на сушата близо до Рим, Плиний пише: "Косатките, видът на които не може да бъде описан другояче, освен като огромна маса дива плът със зъби, са враг на [другите китове]... нападат ги и ги пробождат като тарана на боен кораб." http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%BE%D1%81%D0%B0%D1%82%D0%BA%D0%B0 Огромна маса дива плът със зъби! Хищник. Непобедимо, хранещо се със всичко животно. Включително със себеподобни.
Това е косатката.

“Повярвай!”

“Хайде да извикаме Шаму!” – предлага водещият. - “Да пляскаме с ръце и викаме: “Шаму! Шаму! Шаму!”
Пляскаме и викаме с пълно гърло, до един.

Тук е мястото да ви кажа, че американските зрители са пълноценни участници в шоутата. Ама няма пет-шест при тях. Те следват водещия устремно. Той може да ги раздели на групи и да даде на всяка различна роля – и те ще я изпълнят без капка притеснение, или критицизъм, или негативизъм... ще викат, ще пеят, ще махат... а ако не им е зададено от конферансието – пак ще го правят, но по свой си начин...

Няколко огромни екрана се отварят над сцената и изпълват с красиви картини. Гръмва вълнуваща музика... И невероятното шоу започва. Вратите се отварят и косатките изстрелват на високо във въздуха огромните си тела с елегантна прецизност и грация.
Номерата се усложняват все повече. Хората се включват. Мънички човечета, несравними по размер с туловищата на животните. Облечени в черно-бели костюми – досущ като Шаму. Животните ги возят, подхвълрят, играят си... Изчезват под водата - и изведнъж ефектно се появяват: Шаму се е полуподала изправена над водата, повдигнала една от треньорките на муцуната си нагоре – като продължение на тялото си. Красиво.

Приближават до първите редове и пляскат с мощните си опашки.  Вълните, които изстрелват, достигат някъде почти до двадесетия ред на амфитеатъра. Това влиза в каймака на шоуто: местата, които се напръскват са означени предварително с надписи и, естествено, са тези, които се запълват най-напред. Гореш летен ден е, а и емоцията е повече от забавна: децата дори пищят от възторг.

Таблата на стената показват кадри от една история: историята на малко момченце, живеещо на брега на океана – като повечето Калифорнийци. От далече то наблюдава играта на делфините, скоковете на косатките...и вярва, че ще дойде денят, когато ще се сприятели с тях. А за сега просто издялква от дърво и закачва с връвчица на шията си едно медалионче – опашка на косатка.
И изведнъж филмчето спира – лицето на детето с дървената фигурка на врата застива... а на друг екран показват отблизо лицето на един от треньорите на Шаму. Зяпваме от изненада: няма съмнение, това е лицето на същия човек! Пораснал вече, дори пооплешивял малко... но същият! И на врата му виси същото медалионче.
Не знам как са го направили – снимали са сина му в ролята на малкото момче – или по някакъв друг начин... но едно е ясно: малкото момче е постигнало мечтата си! То общува с косатките.
На сцената излиза малко момиченце, поздравява и прегръща Шаму.  Очевидно то е бъдеща треньорка. И дървената фигурка преминава на нейните гърди. Вълнуващо.

А треньорите с гордост разказват за силната връзка, която са съумяли да изградят с животните. За пълното разбирателство, царящо между хората и опитомените вече хищници. За това, как могат да прочетат в очите им кога са напълно разбрали какво се изисква от тях и готови да изпълнят съответното упражнение. Една наистина удивителна, уникална работа!


Тези, които са се заинтересували повече от косатките и са отворили линка от свободната енциклопедия, който бях дала по-нагоре, са прочели и за някои трагични инциденти в историята на общуването между човека и тези хищници.
За мене те с още по-голяма сила подчертават стойността на направеното в парка “Морски свят”. И гордостта, с която треньорите говорят за себе си и труда си, и риторичният им въпрос: “Можете ли да повярвате”, и заключението им, че трябва да има вяра, доверие, за да се осъществи всичко това – ми се виждат съвсем естествени и закономерни. Дано ви се отвори това видео клипче с рекламата на шоуто. То би ви дало доста добра представа за някои от изпълненията, а и за идеята на представлението. http://www.swc-parkevents.com/shamu/believe/video2.htm “Щом ние можем да направим това с животните, които се наричат “китове-убийци”, значи много неща са възможни”.

Какво казват треньорите

В албум № 4 от Галерия 2 (сега единствена) в (http://rumi.my-place.us) – където са снимки от шоуто, съм поставила и тези на четирима от треньорите, защото много ми се иска да ви преразкажа накратко какво казват те. За всеки от тях е дошъл моментът, когато са почуствали пълно разбирателство от страна на косатките. Взаимност.

Тъкър бил командирован няколко седмици в един по-нов подобен парк, изграден в Сан Антонио. Когато се завърнал и отишъл за пръв ден на работа, Шаму била готова за сутрешните тренировки и упражнения и бавно плувала към другите треньори. Изведнъж тя го забелязяла, рязко променила посоката на движение и се устремила към него. Устата й се полуотворила в нещо като усмивка! Очевидно било, че му се радва, изразявала нещо подобно на: “Хей, ти се върна!” Спряла точно пред него и застанала готова за игра, все едно никога не се били разделяли. Така, както когато се срещат стари, добри приятели.
Дали има или е имало в този свят някой друг човек, който да е предизвикал усмивката на косатка?

Беки била в помещението за посетители. Тука ще отворя една скоба, за да ви кажа, че и “Морски свят” и Зоологическата градина на Сан Диего, са изградени така, че до всяко животно има визуален достъп поне от три различни точки.  Специално косатките могат да се видят отгоре, от точка над басейна с вода. Но стръмна, силно наклонена рампа води и на долно ниво, където хората са от страни на басейна и наблюдават през стъкло. Там била Беки, без да е облечена със специалното облекло или водолазен костюм... Просто наблюдавала как плува и си играе Шаму, при това зад гърбовете на два реда хора.
Но и животното я забелязало. Доплувало до стъклото и спряло; загледало я през него. Хората от първите редици се обърнали и я попитали: “Познава ли ви?” Беки им обяснила, че е треньор. “Какво направихте, за да я спрете да плува?” – попитали отново. Нищо не била направила – просто Шаму я познала. Беки й помахала с ръка и се затичала нагоре по рампата. Шаму я следвала от вътрешната страна на басейна. И когато стигнала до горното ниво, до повърхността на басейна, косатката доплувала до нея, подала се от водата... и получила една гореща целувка по муцуната. Защото тогава Беки с пълна сила осъзнала, че това е нещо повече от професия и че тя е нещо повече от треньор... Тя била приятелка! Приятелка на кита-убиец.

Робин е треньор от седемнадесет години и разказва за изграденото разбирателство между него и животните, ясния напълно понятен и за двете страни език на тялото... За пръв път го почуствал, когато изкочил на платформата след едно бързо плуване с Шаму. Обърнал се, а тя вече стояла до него нетърпелива и все едно питала: “Е, какво искаш да направя сега? Хайде де, хайде казвай, какво следва нататък?”  
Тогава за пръв път усетил връзката по между им. Колко е доволна и развълнувана да бъде с него, точно както и той с нея. Та треньорите прекарват с животните повече време, от колкото успяват да отделят на собствените си семейства!

А Стефани... тя наистина е реализирала детската си мечта, точно като момченцето в шоуто... Само че в истинския живот.
Когато била малко момиче, в училище им задали съчинение на тема какви искат да станат като пораснат. Момченцето, което седяло до нея, написало, че иска да стане мозъчен хирург и родителителите му ужасно се гордеели с него. А тя написала, че иска да стане треньор на Шаму, с което предизвикала заучено учтивата усмивка на майка си.
“Моята дъщеря иска да плува заедно с рибите” – присмивал й се баща й при всеки удобен случай. “Не, тя по-скоро иска да язди Шаму” – не му отстъпвала и майка й.
А Стефани пораснала, наистина станала треньор на Шаму, създала и свое семейство...
И се случило така, че била бременна по едно и също време с Шаму. Само че нейната бременност била, както знаете, девет месеца, а на Шаму – осемнадесет.
Когато Лили, дъщеричката на Стефани се родила, тя просто нямала търпение да я отнесе и покаже през стъклото на Шаму.
А когато пък Шаму родила своето “момиченце”, малката Шаму – и Стефани дошла да ги види - тя избутала бебчето си така, че да застане до стъклото точно пред треньорката си – и преградила пътя му, за да може Стефани хубаво да го разгледа!

Шоуто на делфините, “Рискованото спасяване”, шоуто на амфибиите...

Това са само три от представленията, които посетихме след Шаму. След емоциите, които предизвика “Вярвай”, след тази буца в гърлото и парене в очите (май наистина вървя към пенсия) – наистина имахме нужда от другите леки и предимно комедиини шоута... всяко от които продължаваше по около час и свършваше тъкмо навреме, за да успеем да притичаме до мястото на следващото...

Делфинчетата подскачаха, пръскаха, играеха, изпълняваха най-сложни акробатични номера – а “невнимателна” и “случайна” разсеяна посетителка падна в езерото при тях в желанието да си поиграе... 


Тюлени и морски лъвове, клоуни и секси мацки забавляваха публиката в “Рискованото спасяване” (на английски дори самото название звучи забавно: “риски рескю”). Животните бяха дресирани така, че умееха да повтарят едновременно с хората тяхните движения: тези на телата, тези на ръцете – с предните си крайници–перки; тези на краката – със задните си крайници... което даде на Павлик повод да ме попита какво мисля, дали животните могат да осмислят тази аналогия и наистина съзнателно да движат съответните си перки... а аз не знаех вече какво и да мисля: този ден животните ми се виждаха способни да направят и най-сложните абстрактни обобщения.


А когато насядахме на брега на океана в очакване на шоуто на амфибиите, сцената за което беше изградена на платформа на повърхността на океанската вода, май нямаше да се изненадам много да видя двойнодишащите животни да изпълзяват... Почти всичко ми се струваше вероятно.
Но “амфибиите” бяха хора в костюми на гушероподобни същества с ярките цветове на маркерите: отровнозелен, яркочервен, жълт... Качеството на акробатическите им номера поизоставаше от това на морските животни...но не беше лошо, ефектно беше. Особено на фона на океана и притъмняващата вечер, в която костюмите им се открояваха още по-силно.


Предполагам, излишно е да казавам, че бизнесът и емоциите вървят ръка за ръка в този парк... като се започне от произведенията на хранително-вкусовата промишленост и се премине през всякакви магазинчета... На много от вратлетата на дечицата висяха медалиончета с косатска опашка – символа на Шаму...В парка се организира празнуването на детски рождени дни…И какво ли още не.

Среща с акулата

Това също е една от атракциите, която успяхме да посетим. В една от сградите е изграден аквариум – или много аквариуми – не знам как е по-точно да се каже. И тука вървиш по рампа, която се спуска все по-надолу, а от двете ти страни са аквариуми с най-разнообразни представители на океанската флора и фауна. Разглеждахме ги без да бързаме. Пред нас се движеше жена на инвалидна количка. Тука наистина е осигурена възможността за свободен достъп на инвалидите абсолютно на всякъде. До колкото разбрах, това е станало след войната във Виетнам. Но така или иначе улици, автобуси (въобще всякакъв обществен транспорт), магазини,обществени сгради, плажове... абсолютно навсякъде те могат да достигнат и без придружители. Всички паркинги имат специални места за паркиране, всички обществени сгради – специални тоалетни клетки...

Рампата водеше все по-надолу, докато попаднахме в стъклен тунел. От всичките ни страни беше гигантски аквариум; отстрани и над нас плуваха най-различни риби.

Една от тях беше голяма бяла акула.

Изведнъж усетих, че студеният й жесток поглед ме пронизва.
Не, не се заблуждавах, гледаше ме внимателно.
Не се учудвах много. Компанията около мене се състоеше от невероятно слабия и сух като чироз Павлик, жената в инвалидната количка и две-три дечица. От всички тях единствено аз представлявах по-закръглена и сочна хапка.
Почуствах внезапен силен научен интерес колко всъщност е здраво това стъкло, което ни разделяше.  Дали би могла да го разруши, ако го атакува с мощното си тяло. Тогава водата ще изпълни тунела и ще попаднем изцяло в нейното царство... Или пък как би му се отразило едно внезапно Калифорнийско земетресение с малко по-голяма степен...
Но като излязохме от това място, кой знае защо, поизоставих този си род мисловна дейност.   “Бялата вода”

И все пак направихме едно научно откритие.
Беше вече към осем часа вечерта (един час преди затварянето на парка) и доста беше притъмняло, когато установихме, че километричната опашка от желаещи да си спуснат в “бялата вода” направо се е стопила.

През целия ден периодично бяхме преминавали на различни места покрай обикалящия през по-голямата част от парка пенлив и буен поток, в който се въртяха кръгли плавателни съдове с пищящи деца и хора, обсипвани с пръски вода.
Решихме, на прощаване, да се спуснем и ние.

Всички на опаки, ние на терсене.

Цял горещ ден на всякакви шоута всякакви видове дружелюбни морски животни пляскаха с опашки и се опитваха да ни разхладят, но ние все не можехме да заемем подходящи за това места. Огромен колкото цяла стена кораб (декор) се проби в шоуто “Рискованото спасяване” и нахлулата в него вода окъпа почти цялата публика – но не и нас, както бяхме седнали.

Е, наваксахме си. “Бялата” вода не само ни напръска, но при един от водовъртежите плавателния съд силно се наклони и огромна вълна ни заля буквално целите. Мене поне, както бях седнала. Притесних се за документите във велурената си чантичка. Сутринта, по пътя към парка тъкмо бях взела набързо теоретичния си изпит по кормуване и ми бяха издали временно разрешително за шофиране. За него ме беше най-страх.
В последствие се оказа, че някак си е оцеляло. (“Вие пуснахте ли се в бялата вода”? – ме попита после Надето. Отговорих гордо, като все пак от скромност спестих разказа за това, колко ме беше страх от начало и как дълго, но безуспешно търсех извинителна причина, за да се откажа.
Оказа се, че тя не е посмяла до сега. При което гордостта ми неимоверно нарастна.)

И така, най-после бях измокрена до бельото. Но вечерта беше все още топла, приятна. Все пак тръгнахме към колата – по нашенски бяхме паркирали доста надалече, за да спестим таксата за паркинг. Достатъчно, за да имаме време да изсъхнем. Отдалече се чу се музиката от шоуто “Вярвай”. Шаму беше започнала своето вечерно представление. И аз се разтреперах не от студ. Вълнението от внушението на това шоу прониза отново тялото ми:

“Приятелю, повярвай! Вярвай в силата на човешкия разум, на интелекта, на  дружелюбието, на приятелството, на доброто! Следвай ги с търпение и упоритост, не се отказвай никога от тях! Това е силата, която може да превърне в мил другар и най-срашното, най-огромното, най-кръвожадното животно!

Вярвай!”

Прочетох само половината засега, но е много хубаво... и аз искам да съм треньор на делфини, или Шаму-та.

Ако прочетеш за косатките ще видиш, че е имало някои случки, завършили доста печално за треньорите им...:(
Докато делфинчетата не са такива - а по Черно море ги има.:)

ти явно не си повярвала..достатъчно..
сега няма да си противоречиш с целия разказ!
BELIEVE!

Вярвам си аз - ама ме гложди малко съмнение относно силата на твоя интелект...:))))))) - хахахаха, позволявам си да се пошегувам, защото вече знам кой си:) И че няма да ми се сърдиш много:)