На Радето – с благодарност и уважение

Пол и Стив са най-готините американци, които съм срещнала до сега.

Единият ми е колега, другият – хазяин.

Имам си късмет.

Пол е страхотен специалист, страхотно остроумен, страхотно отговорен, страхотно отзивчив, страхотно грижовен…Всичко в големи количества.
И малко неуверен в себе си. Започва да ми се струва, че това качество е присъщо на истински интелигентните мъже.
Ирония на живота.
Поредната.

Изглежда по-възрастен от своите 36 години, може би защото вдъхва авторитет и създава уважение към себе си. Вдъхва доверие. Такова е впечатлението и на моята племеница. И тя се изненада, като научи на колко е години.
Възрастта не му пречи да се грижи за мене по много мил начин. И не само за мене – за всеки, който би се нуждаел от вниманието и помощта му.

На стената до компютъра си е закачил снимки на две дечица – момиченце и момченце. Напомнят ми снимките на децата на Eternity, направени от Harry_s, когато бяхме на Карандила по Гергьовден.
“Това твоите деца ли са?” – любопитствам.
“Не, това са кръщелничетата ми, аз нямам деца.
Нотката на мъка в гласа му трае някаква част от секундата, но трябва да си абсолютно глух, за да не я чуеш.

И пак питам аз: защо имено този мъж: и интелигентен, и образован, и с престижна професия, и отговорен, и добър, и грижовен…Защо именно той не си е намерил още подходяща съпруга, че да са си народили поне две-три дечица…
Ирония на съдбата.
Поредната.

Отдал се е изцяло на работата. Сума ти часове допълнително работи: понякога се прибира да се навечеря и пак се връща…
“Отпуска ли? Какво беше това…” – смее се – ама май наистина не е бил отдавна в отпуска…

За родителите си казва, че живеят някъде около Ървайн, че баща му много чете… И че никъде не са ходили през живота си, не са пътували. Казва го с малко насмешка и се изненадва на моя коментар, че това е хубаво. “Хубаво ли?” – не вярва на ушите си. “Да, хубаво!” – повтарям.

Всъщност хората, които са щастливи, рядко изпитват нужда от промени. Живеят си - може би малко скучновато, но спокойно…Хубаво.

Може би и Пол си живее достатъчно хубаво, за да не прави усилие да промени нещо…

Виж, в това отношение като че ли се различава от Стив. Малка разлика…колкото един татуиран дракон.

Стив е на 42, но той пък изглежда доста по-млад. Твърди, че това не е добре за бизнеса му. Той е дизайнер, работи вече съвсем самостоятелно, у дома си, но се оплаква, че новите му клиенти понякога подхождат към него с предубеждение, приемайки го първоначално за по-млад и неопитен. Американците явно имат моето предубеждение към “младоците”. Тука възрастта и опита се ценят.

Той е изпълниил дълга си към човечеството: има си две дъщери и един син.

Когато веднъж става въпрос за това, че ако преди години някой ми беше казал, че аз ще съм в Америка и че ще съм разведена, изобщо не бих му повярвала, кимва разбиращо с глава: казва, че само преди пет години и той самият не би повярвал, че бракът му ще се разпадне. А той просъществувал седемнадесет години.

Не знам каква е причината за развода му, но усещам, че в резултат той е бил много наранен и потиснат.

Докато е срещнал Кирсти.

...Седим тримата в столовата и си приказваме, когато погледът ми попада на татуировката на ръката му. Висока околко сантиметър, тя подвива към двуглавия му мускул, като изображеният дракон почти захапва опашката си.
“От тийнейджърските години ли е?” – питам.
“Не, от преди две години” – отговаря ми. - “Чувствах се много зле и исках нещо да променя…Това е Драконът на щастието.”

От преди две години? Значи съвсем малко, преди да срещне Кирсти.

“Ние се запознахме във влакчето.” – казва Кирсти.- “Всяка сутрин пътувахме заедно до Сан Диего… Тогава той работеше там… И естествено, ходеше с дрехи с ръкави – изобщо не знаех, че има татуировка…докато не я видях, много по-късно. Позагледах я и си казах, че за разлика от другите, тази ми харесва… Ама наистина за разлика от всички други, които съм виждала.
”И аз не харесвам татуировките – с изключение на тези, които носят щастие” – усмихвам се.

Смеят се весело и дружелюбно.

“Чувствам как Руми ще си направи татуировка” – казва Кирсти.

“Нее, о, не! Не бих направила такова нещо – аз съм един съвсем обикновен стандартно мислещ човек.”
С дланите си очертавам квадратна рамка във въздуха, за да покажа колко съм ограничена.
“Не, ти не си обикновена” – спори с мене Кирсти – “Как иначе си дошла тука, на другия край на света?”

Опитвам се да обясня, че това изобщо не е нещо, което да е затруднително за моята психика. Че разликата дали пътувам седем часа до морето, или дванадесет със самолет до океана, не е напълно осъзната от мене – така, както не откривам разлика между морето и океана. Изглеждат ми еднакви и познанията ми по география не са достатъчни, за да усетя колко океанът е по-необятен. А животът в САЩ е устроен по правила, създадени от европейци. Не съм някъде из дивите племена на джунглите или пък из арабските страни…Виж това би било наистина нещо друго. А сега се чувствам както ако бях заминала да работя в нашия Слънчев бряг. Психически в Солана бийч не е много различно. Не съм направила нещо, което да е странно, или нехарактерно, или недопустимо за мене…

“И аз съм обикновен!” – възкликва Стив – “Именно за това направих тази татуировка: веднъж и аз да направя нещо необичайно.”

Стив не само не е обикновен: той е едно рядко изключение. Според хазяйката е изключение за американец, но според мене е изключение въобще. Но като си помисля какво го прави толкова рядък мъж, стигaм до извода, че той притежава точно тези добродетели, който е общоприето да се считат за добродетели и за това хората да не се обръщат с изненада след тях: той е мил, добър и сърдечен, внимателен и услужлив, усмихнат и приветлив, чистофайник и работяга… Няма нищо, което да е оригинално, неповторимо, привличащо вниманието, само негово…Нищо, което да е “необикновено”…

Странно, но факт: възприема се като обикновен именно защото е възпитан в стандартните човешки ценности и ги е усвоил.

А според нас е рядко изключение именно по тази същата причина.

Защо ли всъщност са толкова малко мъжете, които са “стандартни” по неговия начин?

И все пак в поведението му има нещо типично американско: не се е оставил съвсем бездеен на течението на съдбата, дори когато се е чувствал нещастен и потиснат. Разочарованието не го е спряло да продължи да търси щастието си. И като не се е сещал иначе как…

Татуировката е нещо обикновено за много хора, в много случаи – дори задължителна за определени професии, или пък да обозначи принадлежност към някои групировки…

Но не говорим за това.

А за човек, за който тя си остава нещо странно, необичайно, белязващо го до края на дните му.


И си мисля, дали пък Драконът на щастието, с уши, презаглушени от всички вопли, тъпани, кряцъци, молитви и ругатни, с които милиардите хора се обръщат към него, някак си успява да почувства и да обърне внимание единствено на тези, които правят нещо наистина различно, нещо наистина нехарактерно за тях… Спокойните, разсъдливи – нещо щуро; глупаците – нещо умно, неуморните – нещо продължително и кротко, а любителите на силни усещания и приключения - да заседнат продължително, привлечени от някое тихо и спокойно кътче?

И си давам ясна сметка, че аз не съм от хората, които биха могли да излезат от собствените си ограничения, от своето АЗ, за да направят нещо такова.

А вие?