23/10/2004
СЕВЕРНИЯ ПАРК
Ако попиташ моите съграждани къде е Северния парк - повечето ще направят само бегло предположение, че е някъде в северната част на столицата. За Западния, Южния или Борисовата градина, дето беше "Парк на свободата" - всички знаят. Но за него - не.
За това и никога не питам. Самата аз го научих преди двадесет години, когато се преместихме да живеем в "Надежда". Тогава хората се подсмихваха, че източните комплекси на София се наречени "Младост" и "Дружба", а западните - "Надежда" и "Свобода". Точно с последните два граничи паркът.
Обичах да водя децата си на разходка в него. Поразяваше ме красотата и спокойствието му. Тогава беше чист и добре поддържан. След централната алея посрещаше езеро, в което се оглегждаше красива бяла ротонда. Ръката на виден районен партиен деец огради езерото с най-невероятно грозната ограда. Сега тя ръждясва, а то седи безводно, тъжно и мръсно. Вярвам, че ще дойде денят, когато отново ще бъде напълнено с вода и отново водните лилии и други цветя ще намерят в него своя дом. И като преди - ще има чудна водна градина.
Около него все още се виждат кръговете, в които - по замисъла на паркоустроителите - водната градина продължаваше на брега. Засаждаха невероятни цветя. На състезания се събираха цветарки от цяла България. Опитвах се да запомня имената на тези, които не гонеха бърз ефект - и може би не получаваха награди и поощрения. Но в кръговете, засадени от тяхните ръце, цветята растяха от пролет до есен - като цветовете им се съчетаваха по невероятен начин.
Едва когато ми се случи да се запозная с проектантите на този парк - те тогава работеха в "Софпроект" - с изненада научих, че есенната красота на парка - това вълшебно съчетание на дървета, които жълтеят, оранжавеят, червенеят, кафявеят - с вечно зелени видове - е плод не на природата, а на съзнателната човешка мисъл. В последните години и този ефект се заличи. Навлизайки от централната алея погледът се сблъсква с фургони за кафе, ръждясала въртележка, стрелбище и циганки на столчета, продаващи семки и балончета. Навярно в последните години са прораснали нови дървета, задушили някои от предишните. Чешмите са повредени и не работят, пейките и перголите - изпочупени и гният.
Слънченият часовник - самотен и надраскан...
Тъжно ми е, като си спомня за загубената красота.
И все пак паркът още диша с някакво особено, свое дихание. Напомня ми Екзюпери с неговата пустиня - "Сядаш върху някоя пясъчна дюна. Не виждаш нищо. Не чуваш нищо. И все пак нещо мълчаливо свети..." И в него има нещо такова - нещо неуловимо, някакъв мирис или пък спомен...
Губила съм се там - уж малък - пък алеите се вият плавно и неочаквано за самия тебе се оказва, че се въртиш в кръг, без да излизаш на вярната пътека... И някак неусетно преминава в истинска гора... Излизаш, вървейки направо, между дърветата, само ако си наясно с правилната посока...
И сега вече само ако навлезеш - истински - в неговата есенна красота - те дарява с букета от червени, оранжави, зелени, жълти и кафяви листа, които успяват да променят до неузнаваемост атмосферата в до болка познатата иначе стая...
21/3/2005
СЕВЕРНИЯ ПАРК - ПРЕДПРОЛЕТНО
На приятелите ми - с обич.
Събота е. Последният зимен ден - според астрономическия календар. Но пролетното слънце топло блесва в прозорците. Упорито ме мами навън и някак успява да победи дори моята инертност.
А това значи много.
Тръгвам към Северния парк.
Всъщност слънцето отново ме е подлъгало - с добри намерения, надявам се.
Не съм стигнала още до парка, а тъмни облаци закриват набързо всяко синьо късче. Припръсква. Поколебавам се дали да не се върна, но вятърът продължава забавлението си и поразчиства отново. Става приятно - дори дъждецът в парка носи някакво веселие. Крача по алеите с бърза крачка - имам нужда от това движение, от тази разходка.
Дърветата са съвсем голи - но и сега така различни, така колоритни. Огромна върба е отпуснала жълти клони. Редят се сиви, кафяви, дори червени корони. На пръв поглед е така забавно, хубаво. Но съвсем скоро усещам тяхната тъга и безразличие. Не е и тъга. По-скоро някаква неосъзната печал и примирение. Дори вечно зелените, изглеждат посърнали и прашни. Никога гората не е била така рядка. Погледът ми се провира надалече между стволовете. Любимите ми тайни местенца - малки полянки, където съм чела с часове, закътана в зеленина, не съществуват. Дърветата, служещи ми преди за удобна облегалка, са видими от далече. Вятърът ги огъва и те пращят застрашително, като че всеки момент ще се прекършат. Катеричките са се изпокрили, няма птичи песни. Чува се само грач на сойки и гарвани. Унила е гората.
Навлизам в нея без пътека. Намирам места, където тя като че се е предала вече напълно. Кората на дърветата е изцяло покрита с мъх, лишей и гъби. Бръшлянени полянки внушават със зеленината си усещане не за живот, а за бъдеща смърт. Бръшлянът вече е полазил по кората на дърветата наоколо и жадно изсмуква соковете им.
И другите дървета са изпълнени с недоверие, самота и сковани от студ.
Вървя сред тях, забавила крачка. Чувствам духа на тази гора. Толкова е живяла, толкова е лъгана, толкова дълго я е сковавал студът. Надежда е припламвала в нея с всеки слънчев лъч - и винаги се е оказвала напразна. Престанала е да се надява, да вярва, примирила се е. Макар да не приема, че всичко хубаво е останало назад, в миналото, все пак я гложди някакво подобно подозрение. И дори се мисли за поостаряла.
Вървя сред нея, и се чувствам мъничко човече с душица, скована в рамка. Толкова е по-широка нейната душа. Толкова е по-велика, могъща и силна тя самата. Толкова е очевидно превъзходството й, че притихвам мълчалива. Чувствам се малка пред нея. А някак ми се иска да мога да я прегърна цялата и да я утеша. Макар че тя изобщо не се нуждае от моята утеха. Просто изживява такъв период. Винаги е най-трудно, самотно и тъжно малко преди пролетта. Всеки път си мислиш, че е дошла - а променливото време ти носи нов студ. И отново, и отново...
Но ти не тъгувай, гора! Не мечтай за идването на птичките и не си мисли, че те на тебе носят пролетта.
Всъщност е обратно - в тебе е и силата, и животът, и щастието. Ти ги носиш вътре в себе си, някак неосъзнавайки още това. Но аз, малкото човече, ги чувствам. И знам, че ти отново ще отключиш тази сила, която ще изненада и тебе самата дори. Отново ще избуи твоята зеленина, насочена към слънцето и простора. И отново тази мощ, твоят дух и твоята душа ще привлекат растения и животни около твоите дървета. Ще се разлистят и храстчетата, и тревите, и цветята. Ще припнат животинките, ще полетят пеперуди, насекоми и птички. Но не те ще носят пролетта и живота, гора - всъщност им ги даваш ти!
А сега така ми се иска да бих могла да те прегърна, да можех да си говоря с тебе и да ти кажа всичко това - аз, малкото човече, което крачи из тебе.
Но може би това не ти е нужно изобщо. Ти просто си малко самотна, малко печална, малко уморена.
Навярно и това е необходимо да изживееш, за да можеш да усетиш отново твоя си дух и твоята сила.
Ти пак ще бъдеш пролетна и щастлива, гора!
И аз ще се радвам тихичко, крачейки из тебе.
Заглавие: Заслужавате щастие!
04/01 2006
Горните редове се родиха един ден, когато - по време на описаната разходка в парка - ми се обадиха натъжени по някакви си свои причини lusinda и Ilinda, а gabandi_bg ме покани в полупразната стая на апартамента, в който току-що се беше нанесъл, да полеем събитието.
Говорехме си, както се говорят приятелите - откровено, разголващо... и тогава се почуствах наистина мъничко-мъничко човече спрямо неговата широко скроена душа.
Много съм си обикнала тези трима приятели, които правеха тогавашния сайт "приятел"ком едно великолепно място за посещение... И съм му благодарна, че ме запозна с тях. Да са ми живи и здрави!
Но това, което съм написала, се отнася за всичките ми приятели - те са всички с богати като горите души и аз винаги вярвам, че периодите на студ и мраз в тях са временни; че при всеки от тях ще дойде пролетта - защото го заслужават!
19.08.2007 15:07
Дано се оправи :)
