22/2/2005
(Мисли по повод на изложбата “Винария”, пък и Трифон-Зарезан си беше почти вчера:))))
Историята на Гроздовия сок и Виното, естествено, започва са тази на Лозата. И на Гроздето.
Затова Гроздовият сок си мисли, че вече много е живял и преживял. Обича да повтаря: “не питай старило, а питай патило”.
Ами то си има нещо такова. Поизживял е. Вече не е това мъничко зелено твърдоглаво неузряло и киселичко зрънце от грозда. Нито дори сочният и вкусен плод. Сок е – значи животът го е понамачкал оттук-оттам, за да го поизцеди. Ама... си е редичък. Даже да изключим тези случаи, когато си е направо “гола вода”. И да е вкусен - си е сок – и толкоз.
Представа си няма колко крака има да го тъпчат, докато му извадят и последната капка шира. Колко има да ври и кипи душата му, да се разбърква, задъхва, задушава, проклина, отчайва, отрича, отказва... Да чувства края си... И пак да кипи – дори след усещането, че не би издържало тази болка и миг повече...
Така става виното. Трудничко става.
За да стане, гроздето трябва да е било добре узряло. Да е събрало топлина и доброта от Слънцето. Да е добило висок процент захарност. Тази сладост трябва да си му е присъща, да се съдържа в него. Иначе просто не става вино. Вкисва. Става на оцет.
А и така вината стават различни. Има сухи, полусухи, пенливи, горчиви, кисели, сладникави... Наистина различни...
Има винца, които трябва да се пийнат набързо, докато са съвсем младички. До към Нова година. До тогава са все още само резливички, приятни на вкус. А после стават нетърпимо кисели...
И още нещо са ми разказвали винарите. Идва момент, когато виното трябва да се прочисти от “калта”. Това е утайката в него – остатъци от “майката” - джибрите, насъбраната мърсотия... Преточва се - изтегля се с маркуч отгоре, а утайката се изхвърля и бурето хубавичко се измива, преди да се върне отново в него... Без тази манипулация виното става “кално” и има лош дъх и вкус. Без да е прочистило по някакъв начин натрупаните в душата си отпадъци...
Пили ли сте хубаво, ама наистина хубаво младо вино?
На мене ми се случи веднъж. Ники, синът ми, беше не една-две години – значи е било през 1978 или 1979 г. Домашно червено вино беше – бившите ми свекър и свекърва го бяха правили. В Санданския край.
Ех, приятели, ееееееееееееееех... Каква беше тази лоза, какво беше това вино – никога преди и никога след това не ми се е случвало чак такова чудо! Може би беше последното грозде на двадесетгодишната лоза, садена в годината на раждането му и расла заедно със сина им...
Ами то те омайва още от разстояние. Опойва те. Изведнъж, всред студа и снега, неочаквано те лъхва дъх на лято, на ливади с полски цветя, на десетки аромати... Припомня ти слънцето, цветчетата, пчелите... Да, имах чувството, сякаш самата лоза иска да разкаже за себе си, за живота си, за това, как е цъфтяла и именно за пчеличките, кацали по цветчетата й...
И всичко това само докато се пълнят чашите, толкова беше силен този аромат...
Отпиваш смело глътка – още си млад и не очакваш разочарования... И вкусът наистина не те разочарова!
Казват, че било хубаво да опиташ всичко от живота – поне по веднъж. Дали е така? Дали неудовлетворението не е по-голямо, когато веднъж си опитал, и знаеш, че го има, и знаеш точно какво изпускаш – но то е свършило, изпило се е вече - и такова не успяваш да намериш никога повече...
А от друга страна – това си е било младо вино. Младото вино си е за младите години. Тогава и трябва да си се изпие – до дъно, до последна капчица! И то стига, за да живееш с усещането, че младостта ти не е минала напразно, че си живял точно тогава, когато най ти се е живяло... И да си благодарен на живота за този безценен дар, и да се чувстваш от малцината избрани...
Пък нищо, че после махмурлука може да си е големичък...
А най-вкусно на света, казват, е отлежалото вино. Многогодишното. Помъдрялото.
На една среща в “О Шипка”, “среща” твърдеше, че всички хубави вина ги изнасят, пък за местна употреба остават некачествените...
Ама на мене не ми се вярва.
Сигурно и тука си имаме изби, в които си лежи-отлежава такова винце.
Е, за такова сигурно трябва да си много богат.
Но не пречи човек да се стреми, или да си мечтае...
Щото преди, като чуя, че някой се стреми и си мечтае – и си викам: този пък какво се е застремил и замечтал – не знае ли, че – ако не друго, то краят е един и същ – изпива се. Или се зарязва, ако ти подгорчи или подкиселее прекалено.
Ама то и на живота краят един и същ, пък някои тук-туме се бутат, та живеят... И дори някак успяват с това си начинание. Браво на тях, възхищавам им се.
Но самата аз май не бързам. То всъщност няма и за къде. И си пийвам най-често водка или бира.
Те не са така хубави, като виното, но пък не са и така разочароващи, като него.
