Старата циганка спря пред мене и се усмихна.

-Хубави неща те очакват – отчетливо повтори тя.

Усмивката и беше приятна, макар че имаше три метални зъба.

Усмихнах й се и аз.

-Но имаш мъка. Свързана е с мъж или болест… - гласът й трепна леко неуверено. Погледът й ме прониза изпитателно. – Нещо те мъчи…

- Не. – усмихнах се отново.

Това, че седях сама на пейката с пластмасова чашка с кафе, не беше резултат на душевни страдания. Погледът ми се плъзгаше по пищната зеленина, избуяла след обилните дъждове; по запуснатите тревни площи, обсипани в резултат с диви цветя – лайка, звездан, козя брада, глушина, камбанки, бял равнец… все едно Витошките поляни са се спуснали между блоковете... Пpоследяваше треперливия полет на бялата зелева пеперуда; кръгчетата, които правеше с колелото си пълничкото момченце със синя бейзболна шапка, подскоците на двете врани (в детството ми имаше само врабчета и гълъби и се чудех от къде ли са се взели Ботевите гарвани “там, близо край град София”…но може би просто тогава съм живяла само в централната й част …напоследък виждам в София и парковете й толкова много различни птици…) Спираше за миг върху червеното камионче изоставено самотно в пясъчника.. (господи, как пък никой не си го е “приватизирал” до сега…дано си го намери малкият разсеян хлапак…) С цялото си същество поемах свежестта на утрото, птичето чуруликане, гальовния нежен полъх на ветреца… Чувствах се частичка от всичко това.

И това, което ме изпълваше, в никакъв случаи не беше мъка.

-Не искаш да ти гледам. – беше по-скоро констатация, от колкото въпрос.

-Не искам.

Тръгна си и се разтопи между блоковете почти толкова бързо, колкото се беше появила.

Внезапно съжаление ме обзе. Женицата беше мила и ненатрапчива. Какво като ми предлагаше стока, към която нямам интерес – познанието за моето бъдеще. Толкова ли пък съм стисната и ограничена, какво ако бях дала някой лев за нещо ненужно ми, за да позабавлявам и себе си, а и да й помогна…

Но беше късно – отишла си беше. “Да му имам акъла на българина, който му идва след това” – тази приказка ми приляга като никоя друга. И в случаите, когато усещам как явно не ми достига и се тюхкам от създателя си, то - ако не да ми беше пуснал повечко -  поне да беше направил така, че моичкият – колкото го имам -  да си ми идваше навреме, а не с такова закъснение.

 

Ама не ми оставаше нищо друго, освен да се утеша. И това го владея.

В края на крайщата тя беше тръгнала да прави бизнес за сметка на мъката, която предполагаше, че ме владее. Да се възползва от състоянието, в което мислеше, че съм. Не е много редно. Нали?

 

Но защо всъщност пиша всичко това?

Просто защото искам да ти кажа, на тебе, който в тази минута го четеш:

Хубави неща те очакват!

Може да ти се стори нелепо, или шега, но не е. Знам какво говоря.

Повярвай ми!

ХУБАВИ НЕЩА ТЕ ОЧАКВАТ!

09-07-2005

Сигурна съм! Весели празници и на теб!
Христос Воскресе!
:)

не е догледала таз сиганка.. гледай къде си сега.

Добре си гледа жената, Узи :)
Няма място, на което да е само добре; навсякъде има и добро, и лошо...
И тука аз виждам хубавите неща също - даже, според Харис, само за тях пиша :)
И то наистина вече посетих много и интересни места... дори само за това би си струвало.